Няма Бог!

 

Един човек влязъл в бръснарницата както обикновено правел, за да го избръснат и подстрижат.
Заприказвал се с бръснаря, който го обслужвал. Говорили за разни неща и изведнъж станало дума за Бог.

Бръснарят казал:
- Каквото и да ми говорят, аз не вярвам че съществува Бог.
- Защо? – попитал го клиентът.
- Та нали това и така е ясно. Достатъчно е да излезеш на улицата, за да се убедиш, че няма Бог. Кажете ми, ако Бог съществува, откъде има толкова много болни хора? Откъде са безпризорните деца? Ако той наистина съществуваше не би имало нито страдания, нито болка. Трудно ми е да си представя любящ Бог, който допуска всичко това.
Клиентът се замислил за миг, но решил да си премълчи, за да не влиза в спор. Когато бръснарят си свършил работата, клиентът си тръгнал. Излизайки от бръснарницата той видял на улицата рошав и необръснат човек ( като че ли не се е подстригвал цяла вечност – толкова бил рошав). Тогава клиентът се върнал в бръснарницата и казал на бръснаря:
- Знаете ли какво ще ви кажа? Не съществуват бръснари.
- Как така? – учудил се бръснарят – А нима аз не влизам в сметката? Аз съм бръснар.
- Не! – възкликнал клиентът – Те не съществуват, иначе нямаше да има рошави и необръснати хора, като ето онзи човек, който върви по улицата.
- Но, мили човече, работата не е в бръснарите. Просто хората не идват при мене.
- Точно в това е работата! – потвърдил клиентът. – И аз казвам същото: Бог има. Просто хората не го търсят и не отиват при него. Ето защо има в света толкова много болка и страдания.

                                                                                                                    Притча за бръснаря

Възможностите*

 

Тази история започва през 80-те някъде в Унгария, включва една кола, продадена на черно, 1200 долара, скрити в плюшено мече, и може да завърши с Нобелова награда. Това е история за 40-годишна битка с човешката природа и нечовешките предразсъдъци. Историята на една жена, която често чува, че мисията и е обречена на неуспех, преди да постигне революционния си успех 

„През всичките тези години преживях какви ли не унижения, но никога не се отклоних от своя път. Знаех си, че в крайна сметка ще постигна целта си. Радвам се, че доживях този момент“ казва проф. Каталина Карико, 66 годишната унгарка , без чийто удивителен труд ваксините на Модерна, Pfizer/Biotech а и всички ваксини свързани с РНК, нямаше да съществуват. Ваксините са от така наречения генетичен тип. Катарина Карико спокойно може да се нарече най- заслужилия учен по въпросите на рибонуклеиновата киселина (РНК). Откриването на информационната РНК през лятото на 1961 година от 9-ма учени в Калифорния първоначално е прието от света като поредната разплетена биологична мистерия и нищо повече. През 70-те обаче все повече научни изследователи започват да си задават въпроса, дали не може да се използват функцията на РНК да пренася важни информация между клетките, за да превърнат човешкото тяло в мини фабрика за производство на свои собствени лекарства. Иначе казано РНК- създадено по изкуствен начин да бъде инжектирана в клетките на пациенти и да им помогне да създадат антитела които да преборят вирусни инфекции. През 1976 една студентка от университета в унгарския град Сегед присъства на лекция посветена на РНК. Името на студентката е Каталия Карико, която решава да отдаде живота си на рибонуклеиновата киселина и на нейния необятен медицински потенциал.

Родена в малко унгарско градче с население от 12 хиляди души намиращо се на стотина километра от Будапеща, Каталина израства в къща, в която няма течаща вода, както и хладилник. Баща и е месар и покрай неговия занаят дъщеря му започва да се увлича по Биологията. Първите обекти на нейния научен интерес за прасета, заклани от баща и.  Малката Каталина често изследва вътрешностите им, меко казано, доста необичайно хоби за дете, но странното увлечени ще предопредели и професионалния и път. Години по-късно Карико започва да учи биохимия в университета в Сегед и в началото на следването си изостава значително от своите връстници, както сама признава впоследствие. След като чува лекцията за РНК през 1976 година решава изцяло да съсредоточи усилия върху тази изцяло непозната територия. За нейно щастие печели стипендия и се присъединява към екипа на Центъра за биологични изследвания в Сегед. В средата на 80-те обаче е освободена оттам, но през 1986 година получава предложение от университета Темпле във Филаделфия. Със съпруга й Бела решават да се опитат да сбъднат американската си мечта, продават семейния автомобил на черния пазар и тъй като е незаконно да изнасят пари извън страната, пришиват 1200долара в плюшеното мече на 2-годишната им дъщеря. По това време Каталин е на 30 години. През следващите три десетилетия тя ще посвети живота си на функциите на РНК и практическото им приложение при създаването на ваксини.

Началото на американската мечта обаче е на път да се превърне в кошмар. След четири години, през които проучванията и не водят до желаните резултати. Каталин влиза в открит конфликт с ръководителя на катедрата на университета във Филаделфия и е принудена да напусне. Нещо повече-доскорошният и шеф се опитва да я депортира обратно в Унгария. За нейно щастие от съседния университет  Upen и предлагат да продължи изследванията си при тях, Каталин се премества там и започва да работи върху терапии използващи информационна РНК. Унгарката се надява да помогне на пациенти претърпели трансплантация на кръвоносни съдове. Надеждата на Каталин е, че ще намери начин чрез които РНК молекулата ще асистира на организма в създаването на протеини, поддържащи трансплантираните тъкани. По същото време обаче някъде в началото на 90-те, научният свят се сблъсква със сериозен проблем, свързан с използването на РНК. Оказва се, че създадената по изкуствен път рибонуклеинова киселина предизвиква възпаления и фатален край при животни, върху които се правят клинични опити по това време, което значи, че тестовете върху човешки организъм са абсолютно невъзможни. Проучванията на Каталин също са достигнали до задънена улица, Но най-лошото тепърва предстои. ОТ Upen и поставят ултиматум, според които, ако държи да продължи с РНК изследванията си, трябва да се съгласи на понижаване в университетската йерархия и чувствително по-малко финансови средства. Унгарката започва да пише до различни държавни и частни институции с молба да получи субсидия, но нито една от тях не се съгласява да й помогне. По същото това време самата Каталин е диагностицирана с рак. Беше най-ужасният период в живота ми. Предстояха две операции, мъжът ми трябваше да се върне в Унгария защото имаше проблем с визата си, и аз самата трябваше да реша дали да преглътна унижението да бъда понижена, за да продължа РАБОТАТА СИ. В крайна сметка избрах да следвам пътя си, независимо какво ще ми коства“ разказва Каталин пред списание Wired. Случайна среща през 1997 година променя живота й изцяло в положителна посока. Един ден, докато се бори с копирната машина в университета, Карико се запознава с имунолога Дрю Вайсман. Двамата се заговарят и осъзнават , че имат много общи научни интереси. За разлика от Каталин, Войсман разполага със солидни субсидии. ТОй е готов да ги сподели с нея и двамата започват съвместни проучвания, опитвайки се да създадат информационна РНК, която не предизвиква смъртоносни възпаления, а е приета успешно от организма. Тандемът Карико-Вайсман постепенно осъзнава, че проблемът се крие в нуклеотидите, представляващи генетичния код на РНК. И по-специално в един от нуклеотидните компоненти – уридина, който може да предизвика фатална реакция от страна на имунните рецептори. Двамата решават да съсредоточат усилията си върху модифицирането на РНК по такъв начин, че уридинът да бъде заменен от свой аналог, които остава незабелязан от имунната система. Хитър трик, целящ да „излъже“ организма. И той дава резултат. Новата версия на информационната РНК е изпробвана първо върху мишки, които приемат инжектираната доза безпроблемно. Обнадеждени от лабораторните резултати. Карико и Вайсман публикуват обширен труд по темата. Годината е 2005, но се налага да чакат до 2010, преди някой да забележи изключителното им постижение. Този някой е Дерек Роси, съосновател на американската та био технологична компания Moderna, чиято цел е да разработи ваксини от ново поколение, използвайки информационна РНК.  По същото време с Карико и Вайсман се свързва малка германска компания, чието име е BionTech. Оттам плащат на двамата учени за правото да използват технологията им при създаването на информационна РНК с цел лечение на различни ракови и сърдечносъдови заболявания. През 2013г Каталин става вицепрезидент в BionTech, след като от университета Upenn отказват да я върнат на позицията, която тя заема до 1995г, когато е понижена. С течение на времето ваксините стават все по-голям приоритет и за Модерна и за Биотеч. ПРез 2017г от Модерна насочват усилията си към ваксина срещу вируса Зика, докато от BionTech са се фокусирали върху превенцията срещу инфлуенцата. И двете компании едва ли подозират, че 2020 ще се окаже повратна не само за тях, но и за целия свят. Избухването на Covid 19  налага изобретяването на ваксина за безпрецедентно кратко време. Компании от цял сват започват работа върху 200 различни проекта. От тяй 13 достигат до финалната фаза на клинични тестове. Ваксините разработени на принципа на информационната РНК, имат едно голямо предимство пред конкурентите си – те се създават много по-бързо от по-старото поколение, при което е използвано омаломощен или мъртъв вирус. През 2020г, Moderna получават финансиране от 400млн евро за да ускори максимално работата върху Covid-19 ваксина. В същото време от Biontech започват да си партнират с фармацевтичният гигант Pfizer при разработването на своя продукт. И двете ваксини преминават успешно през всички фази на тестване и показват около 95% ефективност.

„Бях убедена, че тези ваксини ще сработят“, каза Каталина пред New York post. Запитана колко ще спечели самата тя от производството и продажбата на ваксините, унгарката изчислява своя дял на около 2,5млн. евро. Парите обаче далеч не са най-голямата й награда. Нито пък призивите на част от колегите й да получи Нобелова награда за химия. Дори днес тя продължава да става вяска сутрин в 5 и да слиза в мазето на семейната къща, което е оборудвано като лаборатория. За нея работата никога не спира.

„ Най-голямото удоволствие за мен идва от факта, че успях да помогна на толкова много хора. Това е моята награда.

Завладяваща история нали? Когато стигна до мен от списание Мениджър, бях в леко минорно настроение след един от онези дни в работата в които знаеш, че си дал всичко от себе си за да се случат нещата, но въпреки всичко заключваш офиса с усещането, че дължиш нещо на работното си място, на екипа си. Прочитайки вдъхновяващата история на Карико, си помислих, колко много “акота“стоят зад нея, колко много предизвикателства, късмет, и…. Възможности! Колко много Възможности, са се открили пред Карико, и колко много тя е приела със широко протегнати ръце.

Нямаше да имаме ваксина, ако Карико се бе отказала да замине за САЩ, или пък сменила попрището след като е била понижена, или пък, ако не се бе вдъхновила от онази лекция за РНК-то в Будапеща. Ами ако баща и не беше месар, а електричар, щеше ли да има възможност да се „влюби“ в биологичните изследвания? Живота ни е низ от възможности, в които ние трябва да се „научим“ да разпознаваме, ако искаме да го изживеем пълноценно.  

Преди повече от 10 години жена ми получи предложение за работа на позицията психолог. Бяхме млади, все още неженени, без деца излезнали пресни от университета, настанени в квартира в Дружба, онази Дружба без метрото, само с Езерото J Аз бях, загубил поредния си опит да спечеля мениджърската позиция в Явор, разочарован, казах на моето момиче, че сме свободни да се развиваме и, където и да получим възможност да го правим по нашите специалности, да стягаме багажа и да тръгваме. Първата възможност за това получи жена ми, и тя я прегърна. Преместихме се в Пазарджик, моя роден град в които работя и творя и до днес. След един месец на приключения в София аз също дойдох при нея в града, напускайки работата си в Явор. Няма да разказвам за приключенията си в търсене на ново професионално предизвикателство, а на възможността която ми се откри и аз също прегърнах.

Съпругата ми подари прекрасна книга, със заглавието „Милиардерът без милиарди“, историята на Чък Фийни създателят на Duty free шоповете и един от най-големите филантропи в света. Прочетох книгата на един дъх, най-добрата книга която съм чел до ден днешен, благодарения на жена ми имах тази възможност да се докосна до нея. От тогава до днес тя ми е подарила десетки книги, и няма книга която да не ме е докоснала. Малко след като прочетох книгата попаднах на позиция в компания от DIY сектора, най-голямата в региона и една от най-големите в страната, вдъхновен и мотивиран от образа на Фийни, в типичен мой стил,  проявявам  висока самооценка и кандидатствам за позиция на която отговарях на не повече от 2 от 10 изисквания. Няма да забравя едно от изреченията ми в мотивационното писмо което изпратих до HR-отдела на компанията. „Изисквате отличен писмен и говорим английски, моят говорим е отличен, но по писмения мога доста да поработя, но щом Чък Фийни е продавал на французи различни стоки със съмнително качество по пристанищата в Китай, без да знае нито дума на Френски и Китайски, смятам, че имам големи шансове да се справя и аз“

Чудите се как продължи историята ли? Поканиха ме на интервю, спечелих позицията, а днес съм Директор  внос и бизнес развитие в компанията. Възползвах се от няколко възможности, които ми се представиха в тези дни. Възможности, които ако не бях приветствал, едва ли щях да пиша тази книга сега.

Годината е 2018 вече съм в компанията и сме на работно посещение в Истанбул заедно с няколко колеги и собственика на компанията, тъй като имаме няколко ресора в, които се развиваме, на тази делегация имахме представители от няколко от нашите фирми експерти в сферите в които участват. Със собственикът сме там за да се запознаем с фабрики в сферата на оръжейната индустрия, да, вече съм прегърнал и тази възможност. Тогава докато чакахме поредната фирма от силовия сектор, през нас профуча един младеж, шефа ме погледна и каза, настигни го, този пич носи каталог с плочки, може да е представител на фабрика за плочки(на това изложение нямаше обявени фирми в тази категория), искам да ви призная, че ако не беше неговото настояване нямаше да се мръдна от стола, просто защото няма как за една секунда да види каталога за плочки, на изложение за оръжия и строителна химия и това да е фабрика. Настигнах младежа, и за огромно учудване той беше представител на фабрика за плочки от Ушак, беше се вмъкнал нелегално на изложението. Предложи ни цени и условия. Днес 4-ри години по-късно, работим все още с фабриката, и не само. Те са един от най-добрите ни партньори, а ние продаваме техни продукти в цялата страна, като оборота им за миналата година ги прави един от най-добрите ни избори!

Мога да дам редица примери за още възможности които съм прегърнал и които са променили мен и заобикалящата ме среда. Не мога да ви дам пример за пропуснати възможности, просто защото щом е пропуснато, то не е сигурно, че е възможност. За да не ви объркам ще ви дам следното обяснение за понятието възможности. Ако ни предложат повишение, това е възможност, ако я откажем, това не  е непременно пропусната такава, можем просто да гадаем. Ако ни предложат повишение и ние го приемем, но се сгромолясаме, това е възможност, която е прегърната. Предпочитам да си говорим за възможности, независимо провалени или успешни - и двете учат, повярвайте ми!

А, вие, колко възможности прегърнахте? Е, продължавайте да го правите, живота е  низ от възможности, прегръщайте ги. Нищо чудно да промените света с тях. Карико не е мислила за това когато е приела да работи на по-ниско възнаграждение, но да преследва целите си. Възможностите не са непременно положително изживяване, в много случай може да идват като разочарование, но да са възможност в дългосрочен план.

Откъс от книгата "Лидерът в теб"

Рудолф, веселият елен със силна история!

 Когато празниците наближават през 1938 г. в Чикаго, Боб Мей няма причина да изпитва много радост. 34-годишен, дописник на реклами за Монтгомъри Уорд, Мей е на ръба да се пречупи. Съпругата му Евелин е прикована към леглото в края на двугодишна битка с рака. Така Боб трябва да се грижи за четиригодишната им дъщеря Барбара.

Една вечер Барбара пита баща си: „Защо майка ми не е като майките на всички останали?“ Докато се мъчи да отговори на въпроса на дъщеря си, Боб си спомня за болката от собственото си детство. Той самият е бил болнаво и крехко дете. Но той иска да даде надежда на дъщеря си и да й покаже, че да бъдеш различен не е причина да се срамуваш. Нещо повече, той иска, тя да знае, че я обича и винаги ще се грижи за нея. Затова той измисля приказка за елен с яркочервен нос, които намериха специално място в екипа на Дядо Коледа. Барбара толкова обича историята, че кара баща си да й я разказва всяка вечер преди лягане. С всеки преразказ, сюжета става все по подробен. Май не може да си позволи да купи на дъщеря си подарък за Коледа и решава да превърне историята в ръчно изработена книга.

В началото на декември съпругата на Боб почива. Въпреки, че е с разбито

сърце, той продължава да работи по книгата за дъщеря си. Няколко дни преди Коледа той с нежелание се присъства към фирмено парти в Монтгомъри Уорд. Колегите му го насърчават да сподели историята, която е написал. След като я прочита, избухват овации. Всеки иска копие. Монтгомъри Уорд купеа правата върху книгата от служителя си, който е обременен от дългове. През следващите шест години, по Коледа, те раздадоват над шест милиона копия на северния елен Рудолф с Червения нос. Всяко голямо издателство в страната отправя оферти за печатане на книгата. В невероятна проява на добра воля, управата на универсалния магазин връща всички права на Боб Мей. Четири години по-късно Рудолф го превъръща в милионер.

Повторно задомен и с за нарастващо семейство, Мей едва повярвал в късмета си. Но, предстои продължение! Неговият зет, успешен автор на песни на име Джони Маркс, се вдъхновява от вълнуващата история. Песента е представена на изпълнители от ранга на Bing Crosby. Всички те отхвърлят предложението. Накрая Маркс се свързва Джийн Отри. Кънтри звездата реализирала празничен хит с „Ето идва Дядо Коледа“ няколко години преди това. Подобно на останалите, Autry не е впечатлен от песента за нетрадиционноя северен елен. Маркс го моли да я изслуша за втори път. Отри го изпълнява за съпругата си Ина. Тя е толкова трогната от репликата „Те нямаше да позволят на бедния Рудолф да играе в каквито и да е игри на северни елени“, че тя настоява съпругът й да запише мелодията.

В рамките на няколко години песента се превърща във втората най-продавана коледна песен някога, точно зад „Бяла Коледа“ Оттогава Рудолф оживява в телевизионни промоции, карикатури, филми, играчки, игри, книжки за оцветяване, поздравителни картички и дори цирков акт на Ringling Bros. Малкият червенонос северн елен, измислени от Боб Мей и увековечен в песента на Джони Маркс, е символ на Коледа, както Дядо Коледа, вечно зелени дървета и подаръци. Както се казва в последния ред на песента, „Той ще влезе в историята.“

Людмил Спасов: „Детето в центъра“ е послание, което заслужава вниманието на обществото (Част 2)

 Във втората част на интервюто с Людимил Спасов разговаряме за отражението и смисъла на кампании, посветени на правата на децата. Кога бащата вдъхновява и защо е най-добрият разказвач на истории? Нека заедно да разберем.

-Люси, разкажи ни повече за кампаниите на НМД.

Всички кампании на мрежата, свързани с детско и младежко участие, дават възможност на децата да се запознаят с роли и модели, които да им бъдат полезни в живота. Овластяват ги. Това, което мога да дам за пример, е целият „Мегафон“. В голямата Мрежа (НМД) има друга мрежа (т.нар. “Мегафон”), в която участват и членуват само деца. Тези деца са доброволци. Ние се допитваме до тях, за да ни помогнат да се справим с проблемите, които наистина ги касаят. Защото няма как да се застъпваш за правата на децата, без да си питал децата!

Събитието Voice It е от най-силните ни събития. То е изцяло организирано от децата. Това е събитие, което тази 2020 г. беше под надслов “Не на дискриминацията!”. Тук се опитваме да говорим какво е дискриминация, как да се справим с нея, какъв вид дискриминация има. Има много случаи с деца, въвлечени в дискриминационен процес. Помните Пловдив – деца станаха жертва на насилие просто, защото изглеждаха като хомосексуални. Група от младежи, водени от по-възрастни хора, ги нападнаха в центъра на втория по големина град в България без абсолютно никаква причина. Всичко това поставя децата в изключително неравностойно положение с отнени права.

“Рапортьорите” също е един страхотен проект, които случваме съвместно с EuroChild. В тази програма подбираме няколко екипа от рапортьори, които работят по значими теми които самите децата определиха като важни за тях и които се заеха да проучат и изследват.  Избират да работят по теми от типа “Защо не приемаме различните?” или „Съдбата на децата в домове и приемна грижа“. Съответно започват да работят по тази тема заедно с възрастни. Събират нужната информация и я представят на младежи и деца, под формата на доклад или проучване.

Хубави кампаннии са кампаниите, които дават шанс на децата да бъдат активни. Детското и младежко участие е основната ни тема в мрежата. Покрай това участие правим и останалите си инициативи. Дори “Бележникът“ сме го адаптирали и в детски формат, в който децата поставят оценки на държавата и институциите.                

Четете още тук: http://mencare.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B4%D0%BC%D0%B8%D0%BB-%D1%81%D0%BF%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B5%D1%82%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B2-%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%8A%D1%80%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B5/

Людмил Спасов: „Едно от основните права на децата е правото на качествено образование“ (част 1)

 Разговаряме с Людмил Спасов – регионален координатор в НМД, бранд мениджър DIY сектора и блогър, за ролята на бащата, откровените разговори и правата на децата в съвременното общество

Здравей, Людмил! Удоволствие е да се срещнем. Ще си говорим за бащинството, за правата на децата и промените в обществото.

– За начало, разкажи ни каква е твоята роля в Националната мрежа на децата (НМД).

Аз съм регионален координатор за няколко области – Смолян, Пазарджик и Пловдив. Работата ми, най-общо казано, е да се застъпвам за правата на децата чрез регионални и национални кампании. От известно време работя за Мрежата безвъзмездно, съчетавайки тези ангажименти с професия, която издържа мен и моето семейство.

Повече от 5 години съм бранд мениджър в една от най-големите компании в DIY сектора. Занимавам се с обученията в компанията, с договорите с доставчици, с командировки по целия свят, внос на различен тип продукти. Отделно, имам собствен блог, който за съжаление в последно време не е така активен, но е едно от моите хобита. Разбира се, обожавам да спортувам, играейки футбол. Започнал съм и книга, която е свързана с лидерството и с начините да делегираме повече права и как да изграждаме изключително успешни лидери сред младите хора. Една от моите страсти  е обучението на младежи.

– Да, ти имаш и друга много важна роля – тази да бъдеш баща 😉 Като баща, коя е любимата ти кампания на Мрежата?

Всички кампании, които са свързани с детско и младежко участие. Voice It, Рапартьорите на НМД, “Бележникът“, който е един от най-сериозните инструменти на мрежата. Всички тези кампании поставят в центъра детето, неговите права и отговорността ни на възрастни за това те да се изпълняват и да се случват наистина, а не само на хартия.

Людмил Спасов: „Трябва много емоция и много любов за да се превърнеш в  „татко“

– Работите с училищната мрежа или с родителски организациии?

Работим с училищни организации, родители, институции и местна власт. За да могат нещата да се получат, е нужно да привлечем колкото се може повече хора. Имаме страхотна, градена с години мрежа с над 120 организации. Те работят на терен и във всеки момент могат да ни свържат с хора, които да ни съдействат. Първоначално провеждаме фокус групи, а след това започваме да работим с младежи и възрастни. Някои от темите изискват децата да бъдат овластени сами да отговарят на въпросите и да бъдат по-спокойни, когато го правят. Основната част от работата ни обаче е свързана със срещи с институции и застъпнически кампании. И на местно, и на национално ниво е изключително важно да въвлечем институциите и държавата, за да могат нещата да се случат.

– Хората правят ли достатъчно в частния си живот по темите, които ви вълнуват и са основна причина за съществуването на повечето програми? Или разчитат на институциите?

Хората може би не са достатъчно информирани за това, което се случва около тях. Повече са въвлечи във всекидневието си, което наистина ги притиска. Много е трудно да привлечеш родители към кауза извън дома. За тях е по-важно да се справят с грижите, които имат вкъщи. За съжаление, много от нещата, които могат да направят активни децата им в общността, в която живеят, не достигат до тях като информация и възможности.

Хубавото на Мрежата през последните години е, че отваря посоката си отвътре навън. Тоест, опитваме се да работим и да говорим с повече хора от гражданския сектор. Правата на децата не са добре разбрани от самите деца… Реално, те нямат възможност да се запознаят с тях. Няма го това активно действие в училищата, където би трябвало повече да се говори по темата. Няма го времето, което и родители, и учители могат да отделят, за да постигнат резултат с общи усилия, заедно.

Ерата, в която навлязохме – 2020, защото за мен с пандемията започва нова ера, с която трябва да се съобразяваме, ще се отрази най-вече на нашите деца и на тяхното бъдеще. Euro Child направи хубав доклад преди известно време. Не съм го чел в подробност, но статистиката е наистина впечатляваща – страшно много деца по света в момента са засегнати и то не само от липсата на нормално образование, но и от това, че нямат достъп до интернет, т.е. до информация. Домашното насилие изключително много се засили, когато родителите си останаха вкъщи, притиснати от това да се борят за хляба си… но тези битово-професионални обстоятелства са много сериозно предизвикателство както за тях, така и за децата.

– На всички се наложи да се адаптират в екстремни условия…

Резултатът е не само, че учителите са стресирани, а и че децата не получиха качествено образование през този период. Едно от основните права на децата е правото на качествено образование. 

– Кое е изконното право на децата, което често е нарушавано? С какво се сблъсквате вие в кампаниите на НМД? 

Всъщност, голяма част от правата на децата не достигат до тях. Основното право, което остава в периферията, е правото на детето на мнение, правото му на участие.

Ние, възрастните, можем да обясним на едно дете, че не винаги то може да  вземе крайното решение по даден казус, но е хубаво  да бъде участник в неговото обсъждане, да сподели своето мнение, с което ние от своя страна ще се опитаме да се съобразим.

Същото е и в училище.

Всъщност, първо идва правото, а след това отговорността, но обществото гледа на нещата по обратния начин – първо отговорността, после правото. Оттам на сетне се чупи и целия разговор за правата и отговорностите.

Не можем и не трябва да оставяме бъдещето на децата ни без стратегия. Представете си една бизнес компания, която няма план къде иска да бъде след 5 години! Същото е и с детето. Как да очакваме да възпитаме и да градим? Държавата, родителите и обществото са длъжни да инвестират в бъдещето на децата.

– Нека продължим и с ролята на вече порасналите – държавата, училището, родители. Какво според теб е продуктивното, което може да се случи с тези ключови фигури? Всички те имат сериозно отражение в живота на децата.  

За съжаление родителите, учителите, местната власт и институциите работят изключително хаотично и нямат обща визия. Когато говорим за обща визия, говорим и за инструмента, който да ни помага да проверяваме как се движим – дали сме на прав път. Нямаме Стратегия за детето, превръшайки децата ни в затворници на нашите необосновани страхове. Оттук нататък влизаме в ситуация, в която всяка заинтересована страна разглежда бъдещето на детето абсолютно индивидуално.

Учителят смята, че е ангажиран да инвестира в обучението на децата в класната стая. Родителят смята, че е отговорен за детето си вкъщи и докато навърши 18 години.

Трябва да се справим с мисленето на родителите, защото и там трябва да се работи много, но пък точно тук има голям напредък. Особено, когато говорим за ролята на бащата… Ролята на бащата през последните години изключително много се промени. Не е тази роля, която сме си представяли едно поколение назад например – че майката и бащата имат две абсолютно противоположни роли, а именно – майката трябва да се грижи за детето, за домакинството, за образованието, а тате е човекът, който се грижи за финансовата част; бащата се прибира вкъщи само да се информира как е в училище и да се поинтересува фиктивно, а всъщност се грижи само за прехраната.

Хубаво е, че тенденциите и у нас, и в Европа последните няколко десетилетия се променят. Най-вече ролята на татковците… Говори се за активно участие на бащата в семейството и в развитието на едно дете.

Цялото интервю тук: http://mencare.bg/%d0%bb%d1%8e%d0%b4%d0%bc%d0%b8%d0%bb-%d1%81%d0%bf%d0%b0%d1%81%d0%be%d0%b2-%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%be-%d0%be%d1%82-%d0%be%d1%81%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0%b0/

Съвременният будител!

 

Кой е съвременният будител днес? Какво значи будител? Какъв е бил будителя през средновековието? През Древността? По време на робство?

На всички тези въпроси трябва всеки от нас да може да си отговори, за да потърси съвременния будител според него. Задачката не е лесна, защото няма универсален критерий, по който да оценяваме будителите. Понякога дори са нужни векове след тяхното съществуване, за да ги определи обществото като просветители. Времето се променя, хората  и  техните идеали и принципи също, но въпреки всичко съвременният будител търсим сред хората, които са проводници на идеи, лидери на мнения, хора които променят нагласите в едно общество, ангажират общността  и променят съдби. Това не са модерните инфлуенсъри или известните личности, които с поведението си поляризират мнението на обществото, защото основния принцип за един будител е да служи на хората, а не хората да служат на него. Будителите са хора и в повечето случаи са около нас и ни трябва просто една минута да се спрем и да се огледаме.  Будител за мен е моето семейство, което в първите ми години ми помагаше в опознаването на живота, будител е и първия ми учител по история, който ме зарази с ентусиазъм да уча и да търся истината. Първия ми работодател, който ми даде много важен урок в живота, а именно да мисля критично и да бъда отдаден. Съпругата ми, която ме научи да обичам и да бъда лоялен. Моите прекрасни деца, които ме научиха да мечтая и да споделям. Това са моите съвременни будители, огледайте се и вие, сигурен съм, че ще разпознаете същите тези хора, тези които са до вас, тези които са ви помогнали да направите първите стъпки, да говорите, да вярвате, учите, обичате и мечтаете. Тези които са ви вдъхновили да промените живота си. Да, те не са Левски, Вазов, Паисий,  не са повлияли на цяла една общност, но са моите будители, защото са до мен и винаги ще бъдат.

Честит празник!

Интервю с Людмил Спасов – финалист от инициативата „Колегата, който ме вдъхновява“

Как се почувствахте, когато разбрахте, че сте финалист в „Колегата, който ме вдъхновява“?

Изражението ми беше като на Димитър Маринов, когато разбра, че печели „Оскар“. Изненадан, леко стъписан и изключително горд от оценката, която получавам за усърдната работа всеки ден!

Кои качества в хората около Вас Ви карат да се чувствате вдъхновен?

Не е задължително да са качества, може да са емоции. Аз се чувствам вдъхновен, когато видя ентусиазъм в очите на хората, мотивация и желание в действията им!

Кои са факторите, които Ви държат мотивиран и вдъхновен на работното място?

Възприемам работата като предизвикателство и приключение. Факторите да съм „inspired“ на работното място за мен са успешните сделки, тежките командировки по целия свят и солидния екип от професионалисти, в лицето на колегите ми, които стоят зад една перфектно смазана машина, каквато е компания КРЕЗ. Изворът, от който черпя вдъхновение за мен е семейството ми, моята прекрасна съпруга, която стоически търпи честите ми отстъствия, страхотните ми деца, които всеки ден ме посрещат на вратата. Използвам възможността да им кажа „Благодаря ви, обичам ви!

Какво бихте пожелали на останалите участници в „Колегата, който ме вдъхновява“?

Инициативата на JobTiger сама по себе си е социален феномен, целящ да мотивира всеки един от нас да даде добрия пример в обкръжаващата го среда. Една позитивна кампания е страшно полезна, в момент в който негативизма, скептицизма и дезинформацията са ни завладели.
Това, което мога да пожелая на участниците, е нещо, което съм сигурен, че вече са постигнали, щом са сред номинираните:

Вдъхновявайте, водете хората, не ги бутайте. Заразявайте с ентусиазъм и бъдете пример. Работете за хора и идеали, а не за признание – то само ще дойде.

Източник: https://jobtiger.tv/hr-industriya/initsiativi/intervyu-s-lyudmil-spasov-finalist-ot-initsiativata-kolegata-koyto-me-vduhnovyava

Всяка битка в живота се печели два пъти!

В свят пълен с дезинформация, манипулация и пропаганда, поставям всичко в мрежата под съмнение. Така е и с тази история, публикувам я, защото в нея няма нищо негативно, отрицателно или пък конспиративно. И дори да не е истина, заслужава нашето внимание.  Един вдъхновяващ разказ за това, че всичко зависи от нас и нашета нагласа!
     Един ден малкият Томас Едисон се прибрал от училище и подал на майка си едно малко листче, на което било написано нещо. Той й казал: "Моят учител ме помоли да ти предам това, мамо."

Очите на майка му се насълзили, докато четяла на глас написаното: Синът Ви е гений. Това училище е твърде малко и не разполагаме с достатъчно добри учители за неговото обучение. Моля Ви да го обучавате вкъщи.
След много, много години, след като майката на Едисон починала, а той вече бил един от най-великите изобретатели на века, Томас Едисон разглеждал старите семейни вещи. Изведнъж той зърнал сгъната хартия в ъгъла на едно от чекмеджетата на бюрото. Взел листчето и го разгънал.
На хартията пишело: Синът Ви има умствени проблеми. Не разрешаваме да идва повече на училище.
Едисон плакал в продължение на часове, а след това написал в дневника си: "Томас Алва Едисон беше бавноразвиващо се дете, което благодарение на майка героиня се превърна в гения на века."
Никога не се отказвай! Бъди уверен! Не забравяй - било то в спорта, кариерата или друга надпревара и в живота изобщо - всяка битка се печели два пъти: първия път във ВАШЕТО СОБСТВЕНО СЪЗНАНИЕ...
"Всеки, който е уверен в своята победа, рано или късно я намира." - Ричард Бах

Притча за невежеството!

               Случвало ли ви се е да създадете нещо, някаква творба, план за действие в работата, или някаква иновация в която да сте инвестирали цялата си любов, мотивация, стремеж и труд, но когато я представите на хората, колегите или приятелите ви, получите пълно отрицание, насмешка,  или шушукане. Е, това, изобщо не трябва да ви демотивира, да ви кара да се чувствате зле или пък да ви разочарова. Разберете, не може да угодите на всички! Най-вероятно просто нямат достатъчно наблюдения върху  вашата работа, или пък нямат нужните знания и умения за да я разберат. С една дума са невежи в сферата в която вие творите.  За критиките... отричането е в ДНК-то на всеки човек, на тях изобщо не обръщайте внимание. И ако не сте ме разбрали, отделете време да се запознаете с историята на един художник - индиец, освен това, индииците са по-добри разказвачи от мен :)

 В Индия имало един много известен художник. Всички харесвали и приемали произведенията му за перфектни. Наричали го Ранга Гуру. Неговият възпитаник Раджичи, който приключил вече обучението си му занесъл последната си картина и поискал неговото мнение и оценка.

Ранга Гуру му казал:

„Ти вече си художник Раджичи и твоята картина ще я оцени народът.“

И поискал от Раджичи да сложи картината на най-оживеното място в града. До нея да остави червен молив и бележка, с която да помоли хората да зачеркнат местата, които не харесват.

Раджичи послушал учителя си. Какво било учудването му като отишъл след няколко дена да види резултата. Цялата картина почти била покрита с червени кръстове. На Раджичи му станало мъчно. Картината, в която вложил душа и нарисувал с толкова труд, била сякаш червена стена. Взел я и отишъл при Ранга, за да се оплаче и сподели колко е тъжен и обиден.

Ранга Гуру му казал да не тъжи, а да продължи да рисува.

Раджичи нарисувал отново картината. Ранга го посъветвал пак да я сложи на същото място, но този път да остави четки и бои, а в бележката да поиска от хората да поправят местата които не харесват. След няколко дни Раджичи отишъл да види какво е станало. Бил много щастлив ,защото картината не била докосната, четките и боите не били използвани. Тичешком отишъл при учителя си и споделил своята радост.

Ранга Гуру:

„Скъпи Раджичи при първата ситуация ти видя, че като дадеш възможност на хората да критикуват те бяха безжалостни. Хора, които през живота си не са рисували дойдоха и надраскаха картината ти. Докато във втората ситуация ти поиска от тях да поправят грешките ти, поиска да са градивни. Да си градивен изисква знания и умения. Поради незнание никой не посмя да поправи картината.

Скъпи Раджичи в работата си не е достатъчно да си майстор, нужни са знания. Тези, които нямат понятие за твоята работа не можеш да очакваш да оценят труда ти. За тях твоя труд няма никаква стойност. С невежите никога не спори и не споделяй произведенията си!“

Дерзайте, творете, мечтайте, вдъхновявайте се! Все пак, невежеството е сила, сила с която и Айнщайн не се е справил на времето. Другите оставете да критикуват, все пак, не живеете техния живот!  Наслаждавайте се на  вашия и помнете, поправителен по предмета "Моя живот" няма да имате! 

По какво се различават успелите хора от неуспелите?

Успелите хора четат книги.

Неуспелите хора гледат телевизия.

Успелите хора намират сили да продължат.

Неуспелите хора мрънкат и се оплакват.

Успелите хора са отворени към новото и неизвестното.

Неуспелите хора се страхуват от промените и са изпълнени с гняв.

Успелите хора обичат предизвикателствата.

Неуспелите хора завиждат на онези, които търсят промените.

Успелите хора прощават на другите.

Неуспелите хора таят завист, омраза и озлобление.

Успелите хора обсъждат идеи.

Неуспелите обсъждат хора.

Успелите хора приемат критика и се учат цял живот.

Неуспелите не приемат критика и си знаят всичко.

Успелите хора поемат отговорност за грешките си.

Неуспелите са безгрешни и обвиняват другите.

Успелите хора държат на думата си.

Неуспелите говорят празни приказки.

Успелите хора ценят.

Неуспелите приемат нещата за даденост.

Успелите хора са съпричастни, изслушват, разбират, подават ръка.

Неуспелите критикуват и осъждат.

Успелите хора говорят тихо и спокойно.

Неуспелите хора говорят на висок тон и жестикулират.

Успелите хора градят проекти за бъдещето.

Неуспелите не си поставят цели.

Успелите хора са благодарни.

Неуспелите изискват и имат претенции.

Успелите хора са щастливи.

Неуспелите хора са винаги недоволни.

Успелите хора виждат това, което имат.

Неуспелите виждат това, което нямат.

***Цветелина Велчева

Как Сократ се справял с клюките?

Сократ  е бил един от най-големите мъдреци на Древна Гърция. Веднъж един човек отишъл при великия философ и му казал:

- Знаеш ли какво научих току-що за един твой приятел!

- Чакай малко – спрял го Сократ. – Преди да ми разкажеш, иска ми се да направя проверката с трите сита.

- Трите сита ли? – зачудил се човекът.

- Ами да – казал Сократ. – Преди да разказваш разни неща зад гърба на другите, хубаво е да отделиш малко време, за да помислиш какво точно се готвиш да кажеш. Това наричам „проверка с трите сита”. Първо е ситото на Истината. Проверил ли си дали това, което искаш да ми кажеш, е вярно?

- Не, просто чух другите да говорят...

- Добре. Значи не знаеш дали е вярно. Дай сега да пробваме с второто сито, то е ситото на Добротата. Това, което ще ми разкажеш за приятеля ми, нещо хубаво ли е?

- Ами не, напротив!

- Значи – продължил Сократ – искаш да ми разкажеш лоши неща за мой приятел, без дори да знаеш дали са верни. Но може би все пак ще успееш да минеш успешно проверката, защото остава последното сито – на Ползата. Ще ми бъде ли от полза да ми разкажеш това, което си научил за приятеля ми?

- Хм... Всъщност – не особено.

- Тогава – заключил Сократ- ако това, което имаш да ми казваш, не е нито вярно, нито хубаво, нито полезно, защо въобще ще ми го казваш?....."
И каква е поуката? 

В усилията  на  някой хора да живеят с клюките и живота на другите ,те самите забравят за собствения си живот...

*** Откраднато някъде из фейса :)

Фейсбук, фалшивите новини и една стратегия

Преди няколко години си позволих да направя непрофесионaлнa и не толкова прецизна оценка на Фейсбук  и начините му на използване.  Тогава отделих внимание на психологията на нас ползващите го, на нашето его, търсенето на внимание, провокирането на различни чувства и роботизираното ни действие и мисли в много насоки. Още тогава осъзнавах сериозната възможност  за реклама, PR, маркетинг, и т.н., но пък изобщо не очаквах, че за сравнително кратък период от време мрежата се превърна в нещо неконтролируемо: в „жив“ организъм, които диша и се храни с нашите виждания, размисли, желания, емоции и …пропаганда.  Всичко това успя да превърне „Лицевата книга“, а и други социални мрежи в перфектното място където може да се разпространяват фалшиви новини, да се разпространяват буквални лъжи и манипулации. Въпреки всичко си давах сметка, че ние хората по презумпция сме разумни същества, че имаме критично мислене и анализираме информацията, която ни „замяра“ всеки ден по стената ни.  Да де, ама след като Тръмп спечели изборите в САЩ ползвайки подобен прийом започнах  да се замислям.

Познавайки сравнително добре културата и начина на мислене в САЩ, отново си казах, че това тук няма как да стане.  Ние се бием в гърдите, че с раждането си излизаме с минимум  степен бакалавър, и няма как да се дадем на „хамериканците“. Вярвах, че при нас фалшивите новини ще се ограничат до „Русия жертва 240 000 руски войници“ за свободата на България(нищо, че руснаците участват с малко над 285 000 и на двата фронта, а реално загиват 20 000(което пак си е цифра), или пък редовно завъртащата се истерия с робството. Ей, няма да ни пипате робството, че ще ни изтриете идентичността. Не ме разбирайте погрешно, просто не е нужно да се вкопчваме в робството като оправдание за всички наши несгоди в днешно време.

Да де, ама  винаги щом наближаваха избори,  с тях фалшивите новини започваха да стават все повече и винаги си избирахме тема, която цели да разтресе цялото общество.  Да внуши у хората страхове сякаш „Белите Бродници“ са преминали „вала“ на Малко Търново и са се отправили към Вестерос(старото име на  Пловдив J ), нищо, че разполагаме с най- сигурната граница в Европейския съюз, нали?! J

И започнаха едни големи страхове: първо Мигрантите – превземаха ни, заселваха ги със самолети нелегално в Странджа, щели да станат стотици хиляди, и да ни завземат. Добре, че тогава се появи едно яко момче с отличен английски, че ги лови по граница със свински опашки и „Back to Turkey””.  Тук мисля официално да му благодаря най-малко от мое име.  Запази ни ценностите и културата тоя човек, нищо, че българския май не му е първи език, или в часовете по български в училище е тренирал залавяне на мигранти и не е внимавал J. Имаше и още един смелчага от Изтока и той ги ловеше по- границата с отряд спасители, приличаха ми малко на тигрите на Аркан от Сърбия, но добре, че бързо се разтуриха, че като нищо военна хунта щеше да настане. В крайна сметка, миграните в момента са не повече от 2000 души, като доста от тях инвестират в българската икономика като работят,а част от тях знаят и езика. Повечето ползваха България за междинна спирка, и на тях не им се стой тук. А какво правим непридружени деца? Тук в крайна сметка  отново с помощта на "лошите" НПО-та децата се интегрират и то успешно.  Това не пречи тази тема да е номер едно у нас като се засилва всеки път щом наближат избори. Като гледам сега за евроизборите  80% от партиите са анти-европейски настроени, против всякакви европейски ценности, ама… е ги на, за евродепутати се кандидатират. Ейй… „Съсипаха я тая държава“.

И ако тази тема се дъвчи от време на време, друга любима тема стана Истанбулската конвенция -  един  работещ инструмент, създаващ механизъм за справяне с домашното насилие, атаките срещу жени и т.н., който обаче  в ръцете на партии даде на българския народ думата“ ДЖЕНДЪР“, която се превърна в поздрав между приятели, обида, или пък висша форма на сарказъм. Жалкото тук, е че тези шеги  само за 2018 година костваха живота на над 33 жени (не, че има официална статистика)  тъй като българката държава клекна пред искането на шепа хора и страховете на стотици залъгани други,  а от тук на сетне битката с фалшивите новини стана все по трудна: ботове, тролове, някой добре платени , а  и крайно заблудени люде, умееха а и умеят да водят тези битки много добре.

Последната такава обаче беше както се казва на футболен език „ с бутонките“ атака достигаща до ниво на психоза , като този път под ударите попаднаха  интересите, правата и бъдещето на българските деца и по някакво стечение на обстоятелствата, отново по време на избори. Този път се нагледахме на новини от сорта на „Педофилските проевропейски ценности“ които видиш ли  всъщност били ЗА Педерастията; за Джендъра; третия пол;  започнаха да се въртят разкази от агенцията „ЕЖК“ (една жена каза) разни продажби на деца, органи и  тем подобни  от третата планета,  и как „аджеба мен ще мe учат как да си гледам децата“. Лозонги като „ Не пипайте българските деца“,  „Долу ръцете от българските традиционни ценности и семейство“ ми станаха любими.  Нагледахме се на една вълна от фалшиви новини вкарващи в схема институции, родители, граждански организации и …. Норвегия и другите страни от педераския Европейски съюз. Нищо че Норвегия не е част от Европейския съюз. То даже и протести имаше, които и пред посолството на Норвегия  в София искаха да протестират, ама на де, тея джендъри си затворили посолството, ужас!

 Сигурно се чудите защо Норвегия? Защото там крадат деца, продават ги, ама сега са им свършили и са се ориентирали към нас и по един много опасен механизъм за плащане  т.н. Норвежки финансов механизъм, който сам по себе си цели укрепване на основни европейски ценности като демокрация, толерантност и върховенство на закона.  Да, ама това било параван. Истината била друга: онези от  „Скандинавията“ искали да си ги купуват деца легално и да ги карат, я за органи, я за гледане, зависи дали е бяло или черно.  Абе… и онези с претенции, бяло искат, хитреци. 

Каква е истината обаче: малко хора на база българското активно население  със спорни  лични интереси и ценности, разчитащи на естествения подбор,  започват  да измислят едни „герои“ с които да плашат  обикновените хора, а  хората изтощени от всекидневната си битка с държавни институции, нагледали се на корупция, измама, търговия с вот, с апартаменти, с луканки, цигари, и всякакви други. Толкова изморени от това, загубили доверието си в институциите ( не че и те не им помагат усилено за това) лесно се подвеждат и яхват вълната на една фалшива новина,  защото всички ние обичаме най-много децата си, аз също съм горд баща на две, да не кажете, че се изказвам по теми по които нямам експретиза. Тук обаче като общност прекрачваме една много тънка граница, границата на: „От истинските герой  до долни измамници!“ Бързо зачеркваме социални работници, психолози, НПО-сектора, и сума ти  стараещи се институции,  защото не в институциите е проблема, а в това колко ограничени са ресурсите, капацитета и законодателството. Без същите тези НПО-ата, без които реално нямаше как да си говорим за тази тема, а щяхме да го даваме традиционно с домове за сираци, където изоставените деца гризат кошари за внимание,бързо забравихме и „Изоставените деца на България“ - може да си пуснете филма на BBC, ако имате силна психика  за да видите към какво Не трябва да се връщаме.  Движим  в посока в която преследваме вещици без да сме виждали нито една, лекуваме от чума, нищо, че тя отдавна е изчезнала, или както днес педиатъра казваше на съпругата ми за малкия ни син, че не антибиотиците съсипват органите, а инфекциите, и, че гангрена със шуслерови соли не се лекува.  Мога да продължавам до безкрай, но критично мислещата маса от хора, които случайно четат тези редове много ясно ме е разбрала.

 Има обаче нещо много полезно във фалшивите новини. Това не е, че задоволяват целите на авторите им; че са страхотен инструмент за събиране на повече вот на някои  партии в страната по време на избори, или пък, че са средство за препитание на тролове в мрежата. Хубавото е, че могат и да учат на нещо критично мислещата маса.  Мен примерно ме светнаха за „ювелирна юстиция“: бога ми тази дума не я бях чувал, а се пишех за начетен човек. Чета аз по нета, търся инфо из по- достоверни страници. Абе трудно и накрая „Алелуя“ то това била руска терминология (руския хич не ми въвреше в училище),  та тази ювелирна юстрация била  juvenile justice( детско правосъдие).  Видиш ли ти, то било много страшно: трябва да отпадат точки от конвенцията,  че ако на  децата им направиш забележка за облеклото и  бам звънкат  едно телефонче.  И…. бум идват у вас взимат ги, после ви  съдят и… без пари и без деца…

Разбира се целите са съвсем различни, като  немалко деца в един ли друг случай попадат в конфликт или контакт със закона и да, те имат нужда от подкрепа, а със закон набор на баща ми не става. Децата имат права, и няма нищо лошо в това. Няма лошо и в синята стая, напротив.  Това е стая не със сини стени, а целяща щадящо изслушване за децата: от там не ги крадат, гарантирам, но може да не ми вярвате, а просто да се информирате, от достоверни източници, не от фейса J.  И нека не се укланяме на „традиционни ценности“, защото  в Гвинея, Мали, Гана  и други африкански държави, момичетата на ранна детска възраст ги обрязват.  Това нормално ли ви се струва? Традиционна ценност е между другото!

В ерата на интернет технологията и срастването ни с приложенията и социалните мрежи сме превърнали Фейсбук в институция; в място за всякакви видове агитации и пропаганда; мястото където една фалшива новина израства като плевел между нас. Наскоро един приятел си направи експеримент с едно посещение в Чикаго, едни снимки и т.н., бърз фотошоп.  После неможе да обясни на приятелите си, че е шега и няма как да очакват от него сувенир от място, което никога не е посетил J

Разсъжденията ми станаха дълги, затова смятам да приключа с два въпроса, на които не търся отговор, по скоро се опитвам да провокирам размисъл у всеки у вас:

1. За аборта съм поради ред причини:  постя, ходя рядко на църква, моля се всяка вечер, толерантен съм и уважавам различните (кой съм аз, че да ги съдя). Това по- малко християнин ли ме прави пред  останалите?

2. Не бия жена си, не и се сърдя когато съм се прибрал в къщи и няма вечеря, пускам прахосмукачка, мия чиниите(иска ми се по- често), като баща участвам активно в отглеждането на нашите деца, не ги бия, нито шамаросвам, нито пошляпвам, не вярвам във възпитанието в страхопочитание, говоря им всеки ден, казвам им, че ги обичам, напътствам ги, съветвам ги, но ги оставам да бъдат самостоятелни доколкото могат за възрастта си. Чествам повечето български празници, но пък уважавам и Хелуин, уважавам и мюсюлманските празници. Вярвам, че ако един  празничен повод обединява дадена общност то той  има място в ежедневието ни, в този ред на мисли, това автоматично премахва ли ме от „Традиционните български семейства“?  Истински мъж ли съм, а истински  „патриот“?

Сега,  искам да отбележа, че с този личен анализ не целя да променям нагласите на хората, нито пък претендирам за автентичност и достоверност на по-горе описаните съждения. Напротив, провокирам  ви да поставите всичко под съмнение, да мислите критично и сами да търсите истината, но винаги от достоверни източници и винаги търсете диалог. Защото умните и мислещи хора са съпричастни, разбират, анализират и водят диалог. Те не критикуват, не осъждат и не нападат, не си боравят с фалшиви новини,  нито целят да  всяват страхове у останалите, запомнете това!